Източник на изображението: http://www.kadedaucha.com/
Оригинален адрес на материала: http://alexanderkatt.com/?p=491
Има едно място, в което визията на Кафка сякаш се оживява. Tова място, момичета и момчета, се нарича народна библиотека Кирил и Методии. Това е отделен свят, който спазва своя собствена , своентравна логика.
Но нека започнем отначалото. С отварянето на входната врата, пред мен се разкрива… ами още една врата. (в началото не знаех защо са им две врати, но лека полека сякаш започнах да разбирам). Преминавам и втората врата, която е от онези въртящите се, които има по хотелите, но не се върти сама, а трябва да я буташ. О, още една преграда! Този път е от онези електронни бариери (като в меторото) със слот за карта до тях. След няколко минути успявам да привлека на вниманието на една възрастна жена, която се намира на другата страна на бариерата. Чувствам се като мексиканец на американската граница, докато говоря с нея:
- Извинете, а тука как мога да вляза.
- Ами, промушета си картата.
- Ама аз нямам карта. Откъде мога да си извадя?
- От мен.
- А как да стигна до тук?
- Ами, портиера трябва да ви отвори, ама сега го няма.
- Къде е?
- Не знам. - Тя казва, и продължава да подрежда малки картончета в едно дълго чекмедже.
След дребното старче, което явно е портиер, се дотътря до бариерата, като трие в земята десетки пъти оправяните от обущар подметки, натиска едно копче и бариерата пада. Отивам до гореспоменатата жена (атмосферата на библиотеката ме подтиква да изполвам такива думи като “гореспоменатата”) и се регистрирам, като с периферното си зрение виждам стъклена врата, зад която се разкрива цялата прелест на библиотеката. Единствената мисъл, която ми дава сили да завърша петнайсетминутната регистрация е, че след малко ще бъда там, и ще се наслаждавам на някоя книга. А аз обичам книгите, момичета и момчета.
Най-сетне свършвам с регистрацията, грабвам картата, и се затичвам към фоайето като малко дете. Пред мен се разкрива аулата на библиотеката в цялото и величие. Изведнъж усещам, че някой ме потупва по гърба. Обръщам се - жената, която ме регистрира. И когато я попитах какво има, тя ми отговори с въпрос. Въпрос, който ми беше задаван десетки пъти както от служители, така и от читатели. Въпрос, който съдържа в себе си и отговор:
“Ти май си нов тука, а?”
Лелята ми каза, че преди да вляза трябва да мина през гардероба и ми го каза няколко пъти, без да обръща внимание на факта, че съм облечен тениска и къси панталони, които също бих свалил с удоволствие, с оглед на това, че температурата беше над трийсет градуса. После разбрах каква е работата - от гардероба се взима контролен лист, който ми е нужен за да си взема книги.
Така започна моето пътуване през един дълъг коридор, на края на който беше гардероба. Тезгях ограждаше огромна площ осеяна със номерирани закачалки. Всичките абсолютно празни, ако не се броят две дамски чанти, които сякаш засилваха внушението. Когато стигнах една от трите жени, които работеха там остави кръстословицата, сложи си очилата и ме попита за какво съм дошъл.
- Трябва ми някакъв документ….
- Какъв документ?
- Беше нещо контролна…
- Контролна карта ли?
- Май да. - Впоследствие разбрах, че това е единствения документ , който можеш да си вземеш от гардероба.
Благодарение, на една от лелите, които работеха на компютърна база данни (както и на добрия стар MS DOS) успях да си избера книга, която отговаря на темата ми. Тя ми тикна в ръцете листче, обърна мониора към мен и ми каза “Попълвай.”
- А имате ли химикалка?
Това бях аз.
- Нямам. - Тя казва. После проследява погледа ми, който сочи към химикалката на бюрото й и добавя - Тази не е служебна.
- Стига де. Няма значение, по дяволите. Дайте ми я, ще попълня данните и ще ви я върна…
- Така казваш. Ама знаеш ли на мене колко химикалки са ми изчезвали така.
- Ха-ха-ха-ха. - Чувам смях отзад и виждам един колега на въпросната леля, който явно е предозирал с кафе и му е някакво весело. След кратък спор с двамата, жената ми дава химикалката, и използвайки знанията, които съм натрупал в престоя ми до момента (В полето “годишнина” всъщност трябва да попълните година на издаване на книгата, номера на мястото се дава от гардероба, но може да си пишете каквото си искате, часът на подаване се попълва от библиотекаря), успявам да попълня листа. Докато си тръгвам чувам как веселият колега да си мърмори под носа “До библиотеката отишъл, а химикалка не си носи…”
След кратко половинчасово чакане, моята книга дойде, и се настаних в читалнята, в компанията на няколо лели, които разглеждаха стари броеве на “24 часа”.
През този половин час в който трябваше да чакам да ми намерят книгата, излязох да се поразходя.Външния свят ми се струваше леко странен - докато си взимах бира от едан бутка, очаквах продавача да ми поиска членска карта за клуба на пияниците или нещо такова. Пейките в градинката не бяха номерирани, и можех да седна на която си искам, а мисълта, че трябва да направя избор малко ме плашеше. Погледнах сградата с масивните статуи на Кирил и Методий за последен път.
+++
Тъй като не мога да измисля нищо по-вярно и въздействащо по темата от горното, няма да го коментирам, а ще ви представя неговият автор http://alexanderkatt.com/!
+++
